Page 36 - Литературен журнал 8
P. 36

го гледаше с насълзени очи и лице, разкривено от болка. Стисна

            силно устните си, опитвайки да спре потока от думи, който
            искаше да изрече. След това просто му обърна гръб и тръгна

            бавно,  възможно най-далеч от него.
                   В първия момент Мартин направи крачка след  нея, но спря.

            Гордостта му надделя и остана загледан в отдалечаващото се

            момиче. Тя изчезна така, както изчезваха звездите в ранното
            утро, победени от деня.

                   Мартин седна на пясъка. Много ясно си спомни как хвърли

            гривната, но онази странна съдба я беше върнала. Колко глупав
            е бил, за да се оплаква от такава истинска и чиста любов. Ако

            можеше да върне времето назад, щеше да бъде толкова

            различен, толкова по-добър...
            Ами ако това е знак? Ако тази гривна означава, че трябва да

            действа в полза на сърцето си? Може би трябва да я намери? Да и

            разкаже за всички дни без нея и за това как пустотата се е
            заселила в душата му? Може би тя още таи искрица обич към

            него. Въпреки всичко. Въпреки глупостта му.

                   Озарен от някаква глупашка надежда извади телефона си и
            бързо набра номера и. Помнеше всяка една цифра. Едва на

            третото позвъняване тя вдигна с провлачен и сънен глас.
            Господи, как му липсваше този глас. Настръхнал и със свито

            сърце, той едвам отрони :”Здравей“.

            Тя обаче не отговори. Тишината го подлудяваше.
            - Слушай,  часът е почти пет и половина сутринта…. а аз те

            обичам... - Мартин изстреля думите и затаил дъх зачака отговор.
            Тишината беше болезнена, разкъсваше го отвътре, а дишането и

            се забиваше в съзнанието му, изпращащо хиляди сигнали.

            - Нищо, ще ме забравиш!
            Мартин замлъкна. Дишането му стана по-тежко. Какво трябваше

            да отговори?

            - Не мога – отговори най-накрая. Говореше тихо, мъчително.
   31   32   33   34   35   36   37   38   39   40   41